Пещерски манастир "Св. Николай"
На около 2 километра и половина над днешното село Пещера в сегашната община Земен се намира манастирът "Св. Николай Мирликийски Чудотворец". Сега той е познат като Пещерски, но назад във времето е бил наричан и Ореховски, и Мрачки.
Някога самото село се намирало близо до манастира в местността Градището, според местни хора първите свидетелсва са от 814 г. А селото се казвало Орехово заради многото орехови дървета по тия места. Името Пещера може и да се утвърдило заради пещерите по скалите - Калугерска дупка, Здравички камик, Радован. Разправят, че като придойде вода по дерето намирали монети от най-стари времена. Край манастира се правели и дървени въглища, та името на Пещера може да произлиза и от пещ.
Сега селото е в ниското, Треклянската река го разделя на две, а на баира е манастира. Много години потънал в разруха и забрава. Някъде около 2004 г. с лични средства за манастирската църква грижи положи бизнесменът Димчо Димитров, вече покойник. Пак по това време в центъра на селото той построи нов храм, посветен на св. Димитър.
По проект, финансиран от Прогамата за развитие на селските райони 2014-2020 през 2019 г. бе извършено частично обновление на храма и облагородяване на част от околното пространство.
Известно е, че още преди векове този манастир е имал най-високо поставени благоделтели. Първите сведения за обителта са от известната Мрачка грамота на българския цар Иван Александър от 1 декември 1348 година, с която владетелят на българската държава дарява на манастира много имоти. А Мрака или Мраката се нарича този историко-географски район, около Радомир.
Малко се знае за историята на манастира и неговите населници. Фигурира в османските данъчни регистри от 16-ти век и по плащаните данъци се разбира, че е бил в разцвет. Понякое време обаче запустява и едва в началото на 19 век е възстановен отново. По тия места идва странстващият свещеник Симон от трънското село Лева река, който дошъл в манастира със сина си и приспособил скромна отшелническа колиба към оцелялата манастирска църква, която била единственото останало от някогашната величава обител. Но властите научили за възстановения манастир, хванали поп Симона и го обесили, а синът му успял да избяга в Рилския манастир след небивали мъчения в опитите да бъде потурчен. Скоро след злополучната случка, първенците от Пещера и свещеници от околните села успяли да получат позволение към старата манастирска църква да се пристрои друга сграда. Новата постройка била довършена през 1842 г.Църквата била изписана от видния представител на Банската художествена школа Димитър Молеров. Управител на манастира станал дядо Лазо Дамянов от Пещера, а службата през празниците извършвали свещеници от околните села. Към 1844 г. дошъл тук от Кратово поп Теофан, който се постригал за монах и станал игумен на манастира. След последния управлението на обителта поели пак дядо Лазо, светогорците йеромонах Рафаил, йеромонах Юстин, Раде Вилаетски от радомирското село Върба (бивш служител в Рилския манастир), монах Прокопий от село Радибош. Последният впоследствие станал и игумен, споминал се в 1879 г. Негово дело е построяването на двуетажната жилищна сграда, която сега е в руини.
Смята се, че източната част на оцелялата до днес манастирска църква е от времето на цар Иоан Александър, макар че според някои специалисти архитектурните особености не позволяват датировка към 14 век, защото триконхалната църква е от атонската архитекурна традиция и е сходна с гръцки църкви от 16-17 век, както и с църквата на намиращия се днес на сръбска територия Погановски манастир, датирана около 1500 г.
Особен интерес представляват стенописите от първоначалния манастирски храм, които при обновяването на църквата са били покрити с мазилка. През втората половина на 20 в. късната мазилка е била изчистена, вследствие на което е разкрита част от красивата средновековна живопис. След цялостна консервация и реставрация на стенописите, проведена от НИПК под ръководството на Боряна Дживджанова, е била изяснена и иконографската схема, изпълнени със смесена живописна техника. Това се е случило преди 1980 г. и тази консервация сега следи почти няма.
От някогашната богата манастирска библиотека, каквато се предполага, че е имал Пещерският манастир, днес не е останало почти нищо. В Загреб се съхранява псалтир от XV в. Запазен е и набавеният към 1843/46 г. за възстановения манастир „Цветен триод” от първата половина на XVI в. Вероятно голяма част от книжното богатство на обителта е пренесено в манастира „Зограф”, имайки се предвид намерените там фалшифицирани от сърбите хрисовули, пряко свързани с Пещерския манастир. Според историка Вера Иванова един от хрисовулите е бил фалшифициран в самия манастир, вероятно от монашеското братство, с цел да докаже правата си пред дошлата вече османска власт. На изследователите са известни три сръбски грамоти, свързани с този манастир, но за тях се твърди, че са подправени. Една е на цар Стефан Дечански от 1330г. и две са на Стефан Душан от 1339 г. и 1342г. Те се споменават в статия на Ал. Соловьев, озаглавена „Повелье манастира св. Николе Мрачког” ( „Прилози”, ІХ, 1929, стр. 1-18).
Така се осветява още една много любопитна подробност. Оказва, че в ония години хората имали обичай да преименуват светиите, патрони на техните църкви като украсяват имото на светеца с нещо като фомилия по името на селото и местнотстта на храма или манастира. Ако все пак в манастира е имало запазени някакви документи и стари книги, то те били отнесени от последните монахини, обитавали манастира Или поне така твърдят жители на Пещера при етноложки интервюта.
Около 1954 г. манастирът е бил девически. Според запазени документи на тогавашния Комитет по въпросите на Българската православна църква и религиозните култове в Централния държавен архив, в него по това време е имало три монахини: Емилия - на 40 години със завършен III прогимназиален клас, Анилина (Атанасова Георгиева) - 60-годишна и самообразована, Иустина (Христова Бобачева), която тогава е била на 45 години и имала завършен III прогимназиален клас. Послушници не е имало. Според тези документи по това време имотите на манастира са 59 дка ниви и 25 дка ливади.
През 90-години на 20 век местни хора са разказвали, че една от монахините се преместила в Княжевския манастир и взела със себе си целия архив на Пещерския.
Какво е имало в този архив не е известно. Самата Мрачка грамота се съхранява в Хилендарския манастир в Атон, където е била пренесена след разрушаването на манастира „Св. Никола“. От грамотата се разбира и, че дарените манастирски имоти са били пръснати из Софийско, Радомирско и Дупнишко, но един местен жител смята, че както са описани дарените имоти, те почти напълно съвпадат с имената на местности в близост до самия манастир.
В Регионалния исторически музей в Перник се пази каменна икона от Пещерския манастир. Изработена е от жълт пясъчник в почти квадратна форма с размери 50 на 55 см. Има извит като кобилица горен край, върху който има надпис: "Приложи от Лобош Стоимен майстор за душа своя". Сред изображенията е изписана годината 1853, когато вероятно е била направена и дарена, както и "св. Николай". В центъра в окръжност релефно е изобразен двуглав орел, поддържан от два ангела. Над орела между две черкви е изобразен св. Николай с кръст в дясната ръка, а под кръга симетрично са разположени два елена с дървета край тях, каквито има и до черквите, и винетка от цветя. Изображенията са силно наивистични. Твърде възможно е още в онова време св. Николай, и посветения на него манастир при днешното село Пещера да е наричан Мрачки. Във всеки случай местни краеведи твърдят, че това не е изолирано явление, защото и в други села в района местните давали като прозвище на светиите името на своето село. Хората сами са строили църквите и манастирите, а после край тях възниквали и книжовни центрове и училища и няма нищо чудно, че така са индетифицирали своите духовни и културни достижения и почитта си към светеца покровител.
На изследователите са известни и други каменни пластики с двуглав орел от средата на 19 век. По това време двуглавият орел вече е бил нещо като герб на Вселенската патриаршия и на монашеската общност в Света гора на полуостров Атон.
Над западната врата на храм „Св. Възнесение Господне“ (1869 г.) в близкото до Пещера и село Враня стена има каменен релеф с двуглав орел. Смята се, че е изработен от местния майстор уста-баши Марко Въргаров , построил през 1866 г. хлебопекарницата в Рилския манастир.
От Враня стена са и братята Велчо и Нико, изградили през 1865 г. църквата „Св. Илия“ в село Дивля. Те украсили западната и южната врата с майсторски каменни релефи от стилизирани флорални елементи, двуглав орел и кръст.
Плочки с пластики на двуглав орел има и в храм „Св. Архангел Михаил” в пернишкото село Студена, построена в периода 1837 - 1846 г.
Двуглавият орел е един от най-разпознаваемите символи на православието. Според преданието неговите корени са в самото начало на първото християнско царство – Ромейското. Когато цар Константин Велики (306-337 г.) обединил разединената Римска империя и станал единствен нейн господар въвел двуглавия орел като символ на единството между Изтока и Запада с две глави и едно тяло. По-късно този знак придобива и друго значение – да символизира единството между Църквата и държавата, а самата държава била православна монархия с устройство, което представлявало земен образ на небесната йерархия. Светската власт и духовното били тясно свързани и се допълвали взаимно. Затова двуглавият орел е символ и на тази двойнственост, но същевременно и на тяхното единство.
Царете от династията на Палеолозите във времето на късната Византийска империя (1261-1453 г.) под влияние на западната хералдика използвали двуглавия орел като официален герб на фамилията и този знак се разпространил както из цялата територия на техните владения, така и по целия православен свят.
Каменните плочи с двуглави орли служели, за да се означи годината на изграждане и доизграждане на църквите. Наоколо им има и надписи, в които се споменават имената на ктиторите на църквата. Понякога това били мраморни плочи на пода на храмовете, но по-често се слагали над входа. Тази практика се прилагала при изграждане на всички храмове, без значение в кое време и под чия юрисдикция са построени.
