Възстановяване

До Освобождението от османско владичество българският народ се е отличавал със своето благочестие. Противно на модерните митове, че българинът е по натура агностик, скептик, материалист, нашите прадеди са имали здрав православен светоглед. Християнските добродетели са пронизвали изцяло светоусещането, душевността и културата на старите българи. Свидетелство за това са както подвизите на светци като преп. Йоан Рилски, патр. Йоаким, преп. Теодосий Търновски и техните последователи, които достигат най-възвишените висини на православната духовност, така и многобройните случаи на изповедничество и мъченичество през периода на робството, засвидетелствани от официалната агиография и народните предания. В св. Евангелие е казано, че не може да се бере грозде от тръни и смокини от репей, следователно глупаво е да се мисли, че един повърхностно разбиращ християнството народ може да роди светии като препп. Гавриил Лесновски, Йоаким Осоговски, Прохор Пшински, Иларион Мегленски, Петка Епиватска, Козма Зографски, Ромил Бдински, Евтимий Търновски, Димитрий Басарбовски или мъченици от ранга на Николай Софийски, Георги Нови и Георги Най-нови Софийски, Злата Мъгленска, Онуфрий Габровски, Димитър Сливенски.

Колкото обаче се отдалечаваме от новозаветните времена, толкова повече се приближаваме към времената на отстъпление, за които нашият Господ е казал "Син Човечески, кога дойде, ще намери ли вяра на земята?" (Лук. 18:8). Тайната на беззаконието, за която говори св.ап. Павел, успява да оплете в своите мрежи християнският Запад и посредством сменящите се идеологии на папизма, протестанството и просвещението умъртвява вярата на западните християни. През XIX век кривналата от пътя към спасението западноевропейска цивилизация се лута в духовната пустиня на либерализма, социализма и анархизма. Едновременно с това тя създава мощна материална култура съгласно обещанието на сатаната: "всичко това ще Ти дам, ако паднеш и ми се поклониш" (Мат. 4:9). За зла участ, а и за да се сбъдне Писанието, българският народ е лишен от своя национална просвета и будните българи изпращат децата си да се учат в западните университети. Бидейки нелукави и простодушни, тези православни деца стават жертва на царящата там духовна и нравствена поквара. Връщайки се обратно в своята родина, те донасят със себе си и страшната зараза на безбожието и разврата. През 1884г. писателят Илия Блъсков описва този процес, усилил се през 50-те и 60-те год. на XIX век, по следния начин: : "Чумата и холерата, огънът и водата, опустошават, но минуват и заминуват като оставят след себе си само дири от черни гробове, или грамадни развалини, които с време, първите се забравят, вторите възобновяват; но с тебе, злочесто мило родно село е много, много по-зле, като, нито огънът нито и самият Дунав, до когото си заселено, не може очисти и измие мръсотиите с които е вече заразена душата на мнозина твои селяни и селянки от еднъж внесения в едно семейство, в едно просто село, от силна ръка разврат, безбожничество, непричитане на чест, на съпружеска връзка, на целомъдрие, такива и други пороци; зараза, която ако немож очисти чрез истинското просвещение на твоите синове и внуци, ще се продължи, загнезди, щени и ощеня от род и във род!". Последните думи се оказват пророчески. Когато през 1901г. Министерството на просвещението отхвърля искането на учителския събор да бъде отменено изучаването на вероучение в училищата, недоволните учители заявяват: "Е, нека тогава, нали ние ще го преподаваме...". Двадесет години след тези думи техните ученици, изпълнени с неистова омраза, стрелят едни срещу други. Земеделци срещу демократи, македонски патриоти срещу земеделци, демократи срещу комунисти. Българи избиват българи в името на измамни западни идеологии.

Претърпял крушение в своите национални стремежи, българският народ не успява да стигне до покайното съзнание, че това се дължи не на "съюзници коварни" и "хищната Антанта" а е Божие наказание за отстъплението на всеки един българин от вярата, за която предците му са заплащали с безкръвно и кръвно мъченичество. Изпаднали в пълна духовна апатия, дори озлобени срещу Всевишния, хората допускат да бъде изпълнявана една кощунствена политика по отношение на националните светини – църквите и монастирите. В частност, Църногорският монастир от 1960г. е превърнат в пионерски лагер, а от 1969г. започва да бъде отдаван под наем ("харизван") за отглеждане на добитък. Натрупаните през вековете ценности на монастира са разграбени, изчезват светите мощи и библиотеката, сградите са оставени на бавно саморазрушаване. Политиката на управляващите монастирските имоти в Софийска св.Митрополия е била да харизват монастира за по една-две години и никой наемател не е имал друг интерес освен да руши, за да извлече максимална полза за себе си в този кратък срок. През 1991г. кметът на близкото село Гигинци вика телевизията, която заснема как скокливи кози, вакли овце, пухкави прасета, доволни крави и плодовити зайци жизнерадостно обитават монастирските килии. Реакция от църковните власти обаче няма.

Като не могат повече да търпят такова поругание на своята обител, светите братя Козма и Дамян устройват завръщането на монаси тук. Последният наемател, който се кани "да вземе монастира под аренда" за 50 години, бива ужилен от оса и издъхва почти на мига в монастирския двор. През 1998г., когато нашето братство избра обителта за свое „място на покаяние", я завари напълно разграбена и полуразрушена. Оказа се при това, че идването ни е объркало сметките на някакъв кръчмар от с.Гигинци, възмечтал да е стопанин на монастира. С всевъзможни заплахи, посещения с ловно оръжие извън сезона, с люти закани и демонстративно забиване на тесли, той и приятелите му се опитаха да изплашат братята и да ги принудят да напуснат. Разбира се, това не стана, но въпросният кръчмар се сподоби с незавидната участ да стане хладнокръвен убиец на собственото си семейство и в момента излежава присъдата си в затвора. „Недейте се лъга" - казва св.ап.Павел, „Бог поругаем не бива!"(Гал. 6:7)