Посланието на Света Гора

 

Разговор с архимандрит Вартоломей, каноничният игумен на светогорския манастир “Есфигмен”

 

­ Какво Ви накара да напуснете един мегаполис като Атина, в центъра на който сте роден и израснал, и да заживеете в Света Гора?

­ Моите първи стъпки в Църквата са направени с родителите ми. В своята обикновеност те ни водеха на църква така, както правят всички християни. И там, в църквата, ние проходихме и обикнахме това място, тоест Църквата и нейната атмосфера. Оттам нататък присъствието ни в нея стана вече съзнателно ­ не само поради мястото, но и заради духа. Съответно полагахме своите усилия, започнахме личната си бран.

Помня, че нашите родители ни научиха да постим и как да се молим. А когато пораснахме, се запознахме с нашия духовен отец ­ архимандрит Хризостом. Той дойде да служи като ефимерий в енорията ни в Атина, но предизвика в душите ни истинска революция. Със своята семплост, вяра, доброта и сигурност... И ако до този момент да сме били обичали Църквата някъде на 70-80 процента, то чрез тази революция, която геронд Хризостом създаде в нас, ние вече преминахме 100-те процента.

­ В такъв случай, началото на Вашето възпитание в Църквата е положено от родителите Ви, а после то е продължено от духовния Ви отец. А колко годишен бяхте, когато стъпихте окончателно на Света Гора?

­ Бях на 18 години и оттогава съм там постоянно. Геронд Хризостом беше предстоятел на енорийския ни храм в Атина, но него никога не го напускаше желанието да замине за Света Гора и да намери мир у Бога. Той питаеше любов и вътрешно разположение към нея. И когато цялостно съгради поверената му енория, тъй като, от една страна, в нея имаше един малък храм, но от друга ­ бе започнал строежът и на нов, по-голям, той успя в рамките на година да събере хора, които да започнат да се черкуват в новия храм и в същото време да уреди нещата така, че храмът да бъде и изцяло завършен. При което реши, че е приключил енорийското си дело и чрез Атинската архиепископия замина за Света Гора.

Там заживя в Карейската келия “Благовещение”, принадлежаща към манастира “Симонопетра”. А ние започнахме да го посещаваме и ­ аз бях още невръстен ­ заобичахме манастирския живот. Слушахме богослуженията, извършвахме различни ръчни дейности, които герондът ни показваше. Така лека-полека се запали в нас искрицата и щом навърших пълнолетие, взех решение и се качих на Света Гора (“качих на” предвид това, че Атон е хълмиста местност, а и се намира “горе”, в Северна Гърция ­ бел. ред.).

­ Има толкова много манастири из Гърция. Защо избрахте точно Света Гора?

­ Благодарение на Бога навсякъде има манастири, но Света Гора е мястото, което заговори на сърцето ми. Още с първото ми стъпване там като поклонник тя ми вдъхна тази любов към себе си, както, разбира се, и моят геронд. Обикнах я, виждайки живота там. С други думи, това се дължи, от една страна, на доверието и предаността (ми) към геронда, който отиде на Света Гора и така стана за нас вдъхновение, от друга ­ след като сам се качих на Света Гора ­ виждането на начина, по който живеят монасите, бе което заговори в сърцето ми.

­ Споделихте, че Вашият старец е и вдъхновение за Вас. Каква като цяло е ролята на духовния отец в живота на човека?

­ Духовният отец е светлината в живота на човека. Той е Божието присъствие в живота на всеки един. Никой човек не може да живее сам. Не може да измине самичък този живот. Защото оставен самичък, той може да вижда само онова, което се намира пред очите му. Докато има съществуващи неща, които той не ги вижда, не ги разбира. С други думи, това е немощта на човешката природа.

Например, някой ти казва едно кратко “Добър ден” или “Обичам те”, но ти не можеш да знаеш какво точно той има предвид. Дали просто го изрича, дали е с добронамереност или с лукавост, или пък има нещо друго наум. Това са все неща, които по причина немощта на човешката природа не можем лесно да ги схващаме. Затова и е духовникът в нашия живот, който чрез съветите си, чрез напътствията си, често и чрез спирачките, които може да ни дръпне съобразно на характера ни. Защото духовникът е изучил нашия характер, когато искрено сме разтворили сърцето си пред него, и ни познава; знае да речем, че съм чувствителен, че лесно се сърдя на казани ми неща и той ще ми даде подходящия съвет ­ лекарство, за да започна да полагам усилия да поправя дадения проблем, т.е. да се излекувам. А Бог си има грижата дали ще се излекувам, или кога точно ще се излекувам.

С духовника до себе си чувстваш една защитеност и имаш увереността, че Бог е винаги до теб чрез неговите съвети. Но всичко тук се опира до онова доверие, което аз като човек ще проявя към духовника.

­ Много хора говорят, че днес няма духовни отци, които да ни наставляват по пътя към спасението, или че ако има, е много трудно да ги намериш. Дали това е така, или е просто въпрос на доверие?

­ Духовни отци има, имало е и пак ще има. Това няма как да бъде спряно. И когато някой казва, че особено в нашето съвремие няма духовни отци, които биха ни водили към спасение, това звучи крайно. А щом звучи крайно, такъв няма и да те чуе, каквото и да му отвърнеш, като например: Та ти откъде знаеш? Сдобил си се с някакъв дар на прозорливост ли и всичко знаеш? Само че няма как да знаеш всичко, просто защото няма как да отнемеш усилията на хората, които търсят. Тоест въпросът за духовния отец засяга човешкия егоизъм и съответно ­ вътрешното разположение на всеки един човек, ако той иска да си намери духовен отец.

Ако иска, защото духовният отец не е въпрос на реклама. Какво искам да кажа с това? Че не може да кажеш на някой ­ отиди при еди-кой си духовник, защото той е добър. Това е грешка. Той може да е добър, но спрямо твоите виждания, но за друг да не е; да не е този, който ще го успокои вътрешно. Защото духовният отец не е някакъв готов продукт, а е резултат от личното общение. С други думи, това е въпрос на умиротворяване на сърцето. Където сърцето ми намира утешение, там ще и уседне.

Може някой да е много прочут и известен, с голямо име сред вярващите, и точно той да е този, който ще ми даде сърдечния мир. Но пък може умиротворение да ми даде и някой духовник, който е най-нисш и неизвестен, най-незначителен, от някое крайно селце. Някой, който простичко, чрез скромността си, думите си, чрез искреността, струяща от него и любовта, която ще прояви към мен, ще ми даде сърдечно спокойствие. Защото основната цел на духовното общение е именно умиротворението на сърцето.

 ­ Тогава може ли обикновеният човек, който живее в света, да намери духовно спокойствие, да постигне Божия мир?

­ Ако той остава сам, няма как да го намери. Безпокойствието, което битува в света; паниката, която е завладяла живота ни, която е обхванала мисленето, ума ни; цялата дандания и усложненост; егоизмът, който ни е обладал и изцяло е променил нашето вътрешно разположение ­ всичко това свидетелства, че сме се отдалечили от Бога, че не сме близо до Него.

Защото няма как да си в близост до Бога и да те владее безпокойство. Дори само за момент да се обезпокоиш, то в този момент ти си се отдръпнал от Божията прегръдка. Подобно на някой кораб. Корабът е спокоен в пристанището, но излезе ли навън от него, там ще срещне и бурите. Така е и с човека ­ докато е в своето си пристанище (а неговото пристанище е Господ Бог), той ще пребивава в духовно спокойствие. Тоест, ако човек наистина иска отново да намери вътрешното си спокойствие (умирение), то той трябва да се доближи до Бога, да иде близо до Него, да влезе в пристанището си.

А как да го открие? Единствено чрез своя духовник. Ще трябва да си намери духовник. Да направи всичко възможно да открие човека, който ще му даде подходящото лекарство за умиротворяването на неговото сърце, за успокояването му. Защото когато сърцето е в мир, тогава можем правилно да напредваме и всред трудностите, проблемите и разните ситуации в живота ни ще можем да посрещаме нашето ежедневие. Иначе няма как да се справиш с ежедневието. Със замъглен ум не може ясно да разграничиш проблема си. Просто знаеш, че имаш даден проблем, но не можеш да определиш нито причината му, нито в какво се корени. И тогава как ще можеш да го преодолееш?!

­ Как да се открие подходящ духовен отец ­ само чрез молитва или и чрез някакви конкретни действия?

­ Молитвата е всичко. Тя е първото нещо, което трябва да се прави при всяко нещо. Тя е общение с Бога. Сам Господ Бог ни е дал правото да общуваме с Него чрез молитвата. Тоест да преживяваме своя рай тук, в ада, който изживяваме на земята. Дал ни е това право да вкусваме, да почувстваме макар и само за миг Неговото спокойствие и мир. Но ето, идва изкушението и възпира ума ни, влага ни други мисли, подтиква мисълта ни към

От стр. 6

други неща и забравяме за молитвата. Оставяме я някъде настрани и не можем да имаме спокойствие, не можем вътрешно да се умирим като човеци. А в това именно е смисълът на молитвата и той е много простичък, и тя трябва да е с нас постоянно.

Молитвата не иска нито обяснения, нито многословия, не е нещо, което да не може всеки човек да прави. Много е лесно. Просто две думички: Господи, помилуй ме! Това призоваване на Божието име, тоест да викам Христос в живота си, да ме посети вътре в мен ­ а пък Той знае аз кой съм, какъв съм, какво желая в живота си, за какво или за кого зова помощта Му ­ знае всичко, не Му е нужно друго, освен да Го повикам. Той чака. Така че призоваването на Христовото име: Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме! ­ казва всичко, покрива всичко от живота ни.

Молитвата е всичко във всички етапи от живота ни.

Що се отнася до въпроса за духовния отец, то той се намира в естествена връзка с молитвата, защото означава, че в мен го има това вътрешно усилие, харесва ми да живея в умиротвореност, в спокойствие, което ще ми помогне да различа ясно човека, имащ Божията благодат чрез словата си да утешава сърцето ми.

Но ако аз съм неспокоен и не се моля, то каквото и да направи духовникът, който съм срещнал, аз как ще му се доверя и как ще го чуя, след като съм постоянно в смут, далеч от Бога, без да се моля. Може и духовникът да ми каже думи, които да ме утешат, но веднага ще връхлетят отгоре ми ­ както връхлитат гарваните върху мъртво тяло и го разкъсват ­ така и мислите, и помислите връхлитат върху ни, когато почувстваме нещо утешително. Как да се справим с това? Трябва да имаме молитва. Тя е нашето оръжие.

Но ако все пак не мога лесно да си намеря духовен отец, това което мога да направя е да използвам посреднически път. Да отида при някой духовник и да му кажа: “Отец, искам да си намеря духовен старец; какво би ме посъветвал? Накъде да отида; дай ми някаква насока”. Тоест или сам да отидеш и да си намериш духовен отец, или просто да започнеш отнякъде, да тръгнеш по някой изпитан път. Да отидеш например при енорийския си свещеник и да му кажеш: “Отец, искам да си намеря духовен старец, помогни ми”. И той може да ти каже: “Ела, чедо, аз да си поговоря с тебе”. Или да ти каже: “Иди при този духовник, или в онази енория, или в еди-кой си манастир да си поговорите”.

Това не противоречи на казаното в началото, че духовникът не трябва да е продукт на реклама. Защото тук не ти се казва да идеш при еди-кой си, защото е известен, а просто ти се дава насока откъде да започнеш търсенето си. Но както казахме, това зависи от вътрешното разположение на всеки един човек, тоест това е личен въпрос.

­ В такъв случай, нужно ли е монашество днес, когато в света има толкова смут? Въобще не е ли някакъв анахронизъм за нашето съвремие монашеството?

­ Монашеството е израз на живот, начин на живот, който е (на Света Гора използваме за целта военна терминология) предният фронт на влезлите в битка. Тоест това са тези войници, които вървят отпред ­ на предната линия, в една битка. Иначе самата битка е една и съща с тази, която и другите хора полагат ­ битката за душите им.

А това кой ще влезе в манастир, е въпрос на вътрешен призив. Нарича се Божие призоваване. Бог те призовава, но отиването в манастир е едно доброволно подчинение на Самия Бог посредством стареца ­ игумена на манастира. Това доброволно подчинение показва стремежа на човека да живее свободен. Защото монашеството е свобода, проявление на абсолютната свобода. С влизането си в манастира монахът няма за какво да се угрижва, няма собствени задължения, собствено не се тревожи за нищо. За всичко се грижи игуменът и отговорните за манастира. Единственото, което трябва да прави, е молитвата ­ за себе си и за целия свят, и оттам насетне да проявява послушание към игумена, който ще му даде някакво служение. Такъв е животът на монаха ­ абсолютна свобода.

Но днешното време, което е толкова трудно, трагично трудно с властващата паника и смутове, се счита за напредничаво и космическо. Което идва да рече, че напредваме във времето, използвайки съвременните средства за добро и за полза на човеците. Това обаче напредък ли е, след като живеем в смутно време, време на отчаяние, на треперене от страх какво може да ти се случи на пътя или другаде, както и за всичко, което чуваме от информационните средствата. Е, това напредък ли е? Та това е по-зле и от Средновековието. Защото живеем във време, в което се изисква Христос да излезе вън от живота ни. Понеже нашето време не го устройва Той да живее у нас. А защо? Защото Христос пределно ясно говори: Възлюбете се един друг!

Кой днес казва нещо подобно ­ не само да обикнеш брата си, но и непознатия и да му предоставяш. Да го възлюбиш, това не означава само да му казваш: “Обичам те, обичам те, обичам те...”, но както е казано в Евангелието, да му подадеш и чаша освежителна вода. Което не е друго, а едно добро разположение, едно проявление на любовта като му помогнеш. Когато влезе възрастен човек в автобуса ­ ти да станеш да му направиш място. Проявата на уважение е любов. За такава любов говори Христос. Не говори само за любов на думи, но за любовта като вътрешно разположение у човека.

Това е космическото, когато Христос е винаги свеж в нашето съвремие, винаги ни дава решения на всеки наш проблем и Сам идва да премахне всичко онова, което е причинило в нас безпокойството и отчаянието на съвременния човек. Факт е, че където владее неспокойствието, там Христос Го няма. Нашето време обаче е време на смутове, тоест Христос Го няма. Затова ние, които сме в Църквата, трябва да Го посочваме чрез нашия пример и живот, а не само чрез думите си. Защото християнинът е светлина. От него трябва да струи светлина, от начина му на движение, на походка, от погледа му, от лицето му; те да излъчват светлина ­ светлината Христова. Защото Христос е като филтър в нашия живот. Когато наистина Го чувстваме в себе си, Той ни филтрира. Не че ставаме светци ­ светци Бог ще ни направи. Но какво сме? Пак сме си човеци ­ с нашите грешки, нашите страсти, но с една голяма разлика ­ че имаме Христос в нас. И грешките, които ще направим са за наше изправление. Показваме чрез поправянето на грешките си, че ще се изправим след тях. Така ще вдъхновим някой друг, който ни познава, че грешката не е смърт, че тя е част от живота. Че в мене като човек има желание за живот, че аз като човек искам да живея. И Единственият, Който може да навлезе в живота на човека и да му каже: Чедо, живей! ­ това е Христос. Защо? Защото Той казва: Когато паднете, станете! Станете, за да живеете.

Докато нашето време какво иска: когато паднеш, да се спуснат всички върху ти да те стъпчат, да те задържат паднал долу, да не живееш.

Христос е Животът.

­ Не мога да не Ви попитам: на игуменската катедра на “Есфигмен” Вие сте приемник на свети Григорий Палама. Как възприемате това наследство?

­ Това да си светогорец, означава да си наследник не само на свети Григорий Палама, но и на толкова велики отци преминали през Света Гора, и на толкова много други свети отци, които са преминали през Света Гора, но са останали безизвестни. Светът не е научил за тях, защото сами са пожелали да бъдат безизвестни.

Но най-голямото наследство за един светогорец е, че Пресвета Богородица е била тук. Нейният крак е стъпил тук, обходила е това място и го е осветила. Ние всички, които живеем тук, сме задължени да поемем това отговорно наследство. А да понесеш едно съкровище върху си, като цяло съвсем не означава, че ти си богат. Някой, който има много пари, не означава, че с притежаването на богатство животът му е приключил, че трябва да спре до тук, а означава, че трябва да го пази, да ползва повереното му богатство, като го предаде и на останалите. Тоест това наше наследство за нас е богатство, велико съкровище и ние сме длъжни да го опазим и да не го погубим, понеже някой може от гордост да си каже: “Аз вече съм съвършен, чудесно, вече съм светогорец”. Е, в този момент, в който се възгордее, той вече е загубил това си богатство. Богатството той трябва да го пази първо за себе си, а после, за да го предаде и на други.

Тоест това е голяма отговорност за всички ни, но е и благословение. Благословение, което е голяма отговорност, защото онова, което ние сме приели, трябва да предадем на монасите и на хората от целия свят. А хора от цял свят идват на Света Гора като поклонници. И ние, от Света Гора, където можем по света да идем, както сега сме тук в България, пренасяме това светогорско послание, което е послание на единството. Защото посланието, което Света Гора разпраща по света през всички векове е именно това ­ послание на единството, послание на любовта. И когато ние излизаме навън, това е и което преди всичко отправяме като послание към хората: да започнат да обичат, да се научат как да обичат, да вкусят от любовта.

­ Какво ще отправите като пожелание към вярващите българи?

­ Ще им пожелая това, което казвам и на всички, където и да съм: да се научат да обичат, да се научат да общуват, да общуват със сърце. Езикът на сърцето е глас Божи. За сърдечното общение няма граници, няма споразумения, няма проблеми. Преодолява всичко. Без него не можем да преодолеем проблемите си като хора, защото Бог ни е създал да живеем с любов, така както ни е и сътворил от любов. Той е посадил в нас, в цялото ни същество, любов, за да живеем с тази любов и да напредваме с тази любов. Така че с нея да можем да затваряме за външните неща очите и ушите си за това, което чуваме и виждаме около нас. Защо? За да не ни обхванат паниката, ужасът и страхът. А да ни завладяват само радостта, умиротворението, любовта към Бога. Да живеем спокойни в Неговата прегръдка.

Когато сме в нечия прегръдка, ние автоматично правим едно нещо ­ затваряме очи. Това затваряне на очи означава сигурност и доверие към този, който ме прегръща. Той ще се погрижи за мен, той ще говори за мен, той ще живее за мен. Така че, когато заживеем в прегръдката Божия, ние сме длъжни да затворим очи. За да не гледаме всичко случващо се наоколо, онова, което може да ни избута встрани от нашия път, което може да ни нарани, да ни обезкуражи.

Християнинът е следовник на Бога. А победител в битката е оптимистът, онзи, който има в себе си радост и разположение за победа. С това се отличава отрядът на победителя. Ужасът и страхът са нещо чуждо за християнина. Той следва Христовата повеля, която при всяка възможност Той отправял към хората. И към Петър, когато той почувствал своята човешка немощ пред Божието величие, при повелята на Христос да хвърли мрежите за риболов отново, докато в същото време той от опит знаел, че нямало риба, тъй като цяла нощ бил ловувал. Но Христос му казва: Хвърли отново мрежите! А той Му отговаря: По Твоята дума ще хвърля отново мрежите ­ и го направил! И за малко да потънат от тежкия улов на многото риба.

В този момент той почувствал Божието величие и затова моментално паднал на колене, не го удържали краката пред това величие, чувствайки човешката си немощ и Божията щедрост. И в този момент се уплашил, обхванал го страх и ужас, а Христос сладчайше му рекъл: Не се страхувай! Това Не се страхувай е за всеки човек. И го казвам и аз първо на себе си, а после и на всеки, който може да ни чуе, да ни види, да ни прочете: Не се страхувайте! Христос е с нас. Сам Той го е казал.

 

25. 09. 2019 г.

Разговорът е проведен при домакинството на йеромонах Пимен, игумен на Германския манастир “Св. Йоан Рилски”, Зографски метох.

Интервюто взе: Анула ХРИСТОВА

За района
За района
Тържествен водосвет в Пенкьовския манастир Тържествен водосвет в Пенкьовския манастир

Тържествен водосвет беше отслужен в Пенкьовския манастир "Св. Петка" на 13 октомври 2019 г. по повод приключил проект по обновление на манастирския конак и двора. С благословението на Негово Светейшество митрополит Софийски и патриарх Български Неофит  богослужението оглави Негово Преосвещенство Белоградчишкият епископ Поликарп, викарий на софийския митрополит. Със средства, предоставени безвъзмездно чрез Програмата за развитие на селските райони 2014-2020 г. са напълно обновени монашеска сграда (бившо училище)  с три килии за монаси, санитарен възел и магерница с трапезария и напълно е благоустроен дворът.  Инвестицията възлиза на близо 623 хиляди лева.

...прочети повече
Архиерейска св. Литургия за Петковден в Трън Архиерейска св. Литургия за Петковден в Трън

Тържествена  архиерейска света Литургия преди храмовия празник  на храм "Св. Петка" в  Трън се състоя на 13 октомври 2019 г. (неделя).  С благословението на Негово Светейшество Неофит, митрополит Софийски и патриарх Български богослужението  оглави Негово Преосвещенство Белоградчишкият епископ Поликарп, викарий на Софийски митрополит, в съслужение с архимандрит Никанор, игумен на Църногорския манастир „Св. Безсребреници  Козма и Дамян“, духовения  надзорник на Софийска епархия ставрофорен иконом Ангел Ангелов, иконом Йоан Чикалов -  архиерейски наместник на Трънска духовна околия,  йеромонах Силуан от църногорското  братство, йеромонах Тимотей от манастира "Св.Теодор Стратилат" край с. Балша,  предстоятеля на храма свещеник Михаил Станкович и други дугховници. 

...прочети повече
Освещаване на Радибошкия манастир Освещаване на Радибошкия манастир

На 23 септември, с благословението на Негово Светейшество Софийския митрополит и Български патриарх Неофит, бе извършено освещението на ремонтирания Радибошки манастир „Св. Троица“, Радомирска духовна околия.

Освещението извърши Негово Преосвещенство Белоградчишки епископ Поликарп, викарий на Софийския митрополит, в съслужение с архимандрит Никанор, игумен на Църногорския манастир, архимандрит Евтимий, йеромонах Тимотей, протойерей Александър Стоев, архиерейски наместник на Радомирска духовна околия, иконом Йоан Чикалов, архиерейски наместник на Трънска духовна околия, свещеник Костадин Бошняков и свещеник Костадин Тренев.

...прочети повече