Време е църквата да влезе в час

Дали с кончината на патриарх Максим свършва една епоха за Българската православна църква? Какви са предизвикателствата пред наследника му и как църквата ще отиде по-близо до миряните? \"Стандарт\" реши да помоли за коментар отец Никанор от Черногорския манастир край брезнишкото село Гигинци. Брокер, преди да се замонаши, той винаги е имал смелостта да коментира църковните проблеми, дори и когато събратята му предпочитат да замълчат.

- Отец Никанор, със смъртта на патриарх Максим си отива една  епоха в Българската православна църква. С какво ще го запомним?

- Безспорната заслуга на патриарх Максим е запазването на  единството на Българската православна църква. Той се бори много дълго, застана  твърдо и направи всичко по силите си да опази църквата ни от фрагментация и едно  жалко разделение, което можеше да се случи - не на две, а ако щете, и на повече  крила и крилца. А дали приключва една епоха с неговата смърт - трудно е още да  се каже. Зависи от това, каква ще бъде църковната политика на неговия  приемник.

- Кое ще е най-голямото изпитание пред него?

- Нека да разделим нещата на две. От една страна - това е  изпитанието църквата най-сетне да влезе в крак. Да заеме своето място в  обществото така, както трябва да бъде. А това изисква и нов език, и нов подход,  и ново разбиране. Църквата трябва да опита да донесе до всеки поне малко  християнска нравственост в настоящото ни дивашко ежедневие. А от друга страна -  огромното предизвикателство е самата църква да успее да запази своята  автентичност като богочовешки организъм и като кораб на спасението. Защото не от  вчера и даже не от оня ден, а още по-отпреди върви една тенденция на замяна на  автентичния християнски живот, на автентичното разбиране за това, що е то  църква, що е Божия благодат и спасение, с едни юридически, законнически понятия.  Трябва отново да се възстанови единството между външния вид и формалното  канонично съответствие на един, да кажем, епископ, и неговото поведение, неговия  вътрешен живот. Отдавна върви това разделение - той е например канонично избран  владика, а дали въобще е християнин, този въпрос не се поставя. Ако това  продължи, църквата ще се обезличи. Църквата трябва да бъде Христова, да не губи  силата си. Това е духовното предизвикателство. Виждате колко е сложен въпросът -  от една страна, да бъдем адекватни в обществото, а от друга, да съумеем да  останем неговата църква, не да се превърнем в религиозен придатък на  държавата.

- Какви стъпки трябва да се предприемат, за да заеме църквата  мястото си в обществото?

- Много са нещата, но на първо място трябва да се повиши  социалният статус на свещеника, като едновременно с това бъдат завишени и  критериите към него. Свещеникът трябва да престане да бъде този втръснал на  всички дребен требничар, който дразни със своето безпаричие и гледа като просяче  в ръцете на хората. Оттам пада авторитетът му и този човек не може да бъде приет  като нравствен коректив. Говорим за свещеническите заплати, за начина на  издръжка на свещениците. Това, което е сега, го няма никъде по света. Те или  трябва да бъдат без заплати, но да им се остави възможността напълно да се  ползват от требите и другите църковни приходи - така, както е в Сърбия, или пък  трябва да получават едни много хубави заплати, така, както е в Румъния, с които  да бъдат осигурени. И да могат да посвещават повечето си време на това, лично да  се усъвършенстват като християни и да се занимават с духовно обгрижване на  хората. Затова имаме такива свещеници. Като увеличим това, което им даваме, ще  повишим и изискванията към тях.

От друга страна, църквата трябва да обърне много по-голямо  внимание на проблемите, които вълнуват хората днес. И да намери начин да види  къде в тези проблеми е евангелската истина. Тоест как трябва да бъдат решени те  в светлината на светото Евангелие. Защото най-лесни са двете крайности - или  всичко да е позволено, или да викаме навсякъде \"Анатема!\" и \"Грях!\". Това  изисква и по-сериозни отдели в Светия синод, от можещи хора (което пак е  свързано със заплащането). Хора, на които, като се възложи да развият някакъв  въпрос, да го направят детайлно, богословски издържано, пастирски издържано, от  позиция на тежестта на институцията. Това не може да се прави от ентусиасти. В  момента синодът залага на ентусиазъм - и всъщност резултат няма. Или се заемат  позиции, които после се налага да бъдат променяни, и стават конфузии.

- Как ще обърнем отново младите към църквата, след като много  други вероизповедания ги привличат с по-атрактивно говорене?

- Вижте, когато от устата на пастора младите не видят  евангелския призив, който се докосва дълбоко до сърцата им, тогава ние оставаме  само едни морализатори. Хора, които говорят в хоризонтален план. Тогава нашият  глас се смесва с глъчката на разни псевдо. И при тази \"конкуренция\" ние няма как  да успеем, защото те разполагат с много по-мощни средства. В крайна сметка те  могат да \"корумпират\" някакви цигани или малък брой сектанти, които ще тръгнат  след тях. Но православната църква се грижи за 6 милиона у нас. Ние не можем да  си позволим консерви, храни или стипендии в чужбина за всички 6 милиона българи.  Така че в тази плоскост на конкуренция нямаме шанс. Но ако говорим наистина с  гласа на Христа, ако говорим с гласа на светите отци, тогава нашият глас ще бъде  дълбок. Тогава ще казваме нещо, което ще го иска всяка човешка душа. Това ще  бъде тази вода, от която, когато човек пие, не ожаднява. Когато говорим със  силата на Божията благодат, тогава ще може да се преборим и с тези увлечения в  неправославие и в иноверие, които сега ги има в обществото. Но ще заговорим по  този начин тогава, когато ние - самите пастори, заживеем този начин на живот.  Защото, ако ние не живеем така, тогава гласът ни е като на фарисеите. А когато  следваме Христа, тогава ще бъдем като него. Той говори като такъв, който има  власт, а не като книжниците. Едва тогава църквата ще има тази невидима сила да  привлича към себе си младото поколение. Защото само в църквата и Христа нашето  общество има шанс да се запази, нашият народ да продължи да съществува. Трябва  да сме страшно слепи, за да не видим, че в момента отиваме към изчезване.

- Има ли клирът сили в себе си да заживее по този начин, че  народът да му повярва?

- Клирът, както и народът, вътре в себе си има възможност да се  промени. Силата идва от Бога, от нас идва желанието. Ако ние проявим желание,  Бог ще ни даде сила да се покаем и да живеем по неговите заповеди. Но всичко  зависи от нашата вяра. Така че на този въпрос само Бог знае отговора.

- Смятате ли, че при всички лобистки боричкания синодът ще има  силите да избере достоен наследник на патриарх Максим?

- Смятам, че Светият синод има достатъчно мъдрост и всички на  него се уповаваме да вземе най-правилното решение, което ще отговори на нуждите  на Българската православна църква и на народа ни. Аз лично не се съмнявам в  това. Един нелек товар има на плещите на нашите архиереи и нека се помолим да го  понесат и да изведат църквата по-напред. Който и да е бъдещият патриарх, той  трябва и ще управлява заедно със своите събратя архиереи от Светия синод, защото  управлението на нашата църква става съборно. Така че нещата не са в ръцете на  един човек, те са в ръцете на Господа. А оттам насетне това колективно тяло,  което управлява поместната българска църква, наречено Свети синод, смятам, че  има капацитета и силите при добро желание да управлява църковния кораб. И да го  опази от подводните скали на житейското море, в което се  носим.

Стела Стоянова, в. Стандарт