АЛЕКСАНДЪР ТОДОРОВ: НЕ ПРОМЕНЯЙ ХРИСТИЯНСТВОТО, ПРОМЕНИ СЕБЕ СИ!

Господин Тодоров, защо вие и група вярващи искате възстановяване на стария Юлиански календар за църковно богослужение?
Искането за възстановяване на Юлианския календар в богослужението не е новина. То датира още от 1989 г. – от тогава в Светия синод има подадени много жалби, а нашата е поредното напомняне към митрополитите, че са длъжни да защитят православната вяра в цялата пълнота на Светото предание и да спрат да отлагат решаването на този въпрос. Нашата жалба е и подкрепа за митрополитите в тази им стъпка, а също има и образователна цел – да си припомнят повече миряни за важността на Преданието. Християнството стига до нас чрез източниците на Светото писание и Светото предание. Отстъпленито от Светото Предание е също такъв грях както отстъплението от Светото писание. Между двете няма разлика. Апостолската вяра се благовествува и чрез двете. Промяната, която е направена под натиска на комунистическата власт през 1968 г. – новостилният разкол, се изразява в разединяването на отделните поместни църкви, разделението на вярващите вътре в тях на такива, които държат на светоотеческата вяра в нейната пълнота, и на други, които са склонни да направят определени компромиси с вярата, за да си нямат проблеми с властта или с владиката (който вече е направил компромиса). Проблемът обаче е, че вярата не е от нещата, с които можем да правим компромиси – никой от светите отци не е правил такива. Вярата означава и вярност.  
Сам Господ Иисус Христос нарича себе си Пътят и Истината, а Св. Дух (третата ипостас на Бога) нарича „Дух на Истината” (Иоан 14:17 и 15:26 и 16:13). Следователно думата Истина е другото име на Бога. И, когато ние правим компромис с истината (истинския богослужебният ред), все едно че правим компромис с Бога. Като непослушни дечица, които хем искат от баща си, хем обаче не изпълняват изцяло волята му, а я изкривяват – един защото му е по-удобно, друг защото не му пука. Как смятате гледа бащата на такива полу-послушни дечица, дечица които на приказки уж много обичат баща си, а всъщност са безразлични към установения от него ред, нехаят за реда или пък във високоумието си смятат, че те по-добре знаят от баща си какъв трябва да е редът?

Григорианският календар, по който сега официално върви църковното богослужение в България, не върши ли същата работа?
Не, не върши. Той е неправеден. Изкривява богослужебния ред и хули Св. Предание, което все едно преди 1968 г. неправилно е определяло реда на богослужението. Вижте само откъде се появява новият стил? От папата. От папата, който е анатемосан и въобще още от 1054 г. се намира извън богочовешкия организъм, наречен Църква. Католицизмът, като майка на всички съвременни ереси, донесе и това изопачение на християнството – разместването на богослужението. През 1582 г. папа Григорий, за да засили разклатения си авторитет, предприема тази реформа като твърди, че на всеки 128 години Юлианският календар, който е в употреба още отпреди Христа, та и до днес, изоставал от астрономическата година с един ден. Поради което тогава вече имало забавяне с 13 дни и затова измества календара с 13 дни въпреки несъгласието на учени като Николай Коперник и Галилео Галилей. И постепенно, включително с употреба на сила, налага новия календар в Западна Европа. Патриарсите от поместните православни църкви на няколко пъти съвместно изобличават новостилието и го предават на анатема (отлъчване) – анатемите са приложени на последната страница от жалбата ни. Но дори и да беше научно верен григорианският календар, това пак не бива да води до промяна и на църковния календар, което се допусна през 1968 г. Така че ние не сме против гражданския календар, той не ни интересува, защото светският календар няма никакво отношение за спасението на човека. Има значение църковният календар – когато се променя Светото предание, променя се, уж невинно, и християнската вяра, защото богослужението е част от тази вяра. А едно отстъпление, лесно води и до други. 
И като идва от еретик новият календар, може ли да бъде нещо богоугодно? Сами виждаме, че новостилието е разкол – разединява хората, едни се черкуват на едни дати, а други – на различни дати. Така се отслабва Църквата и печели само рогатият дявол. 
Знаете, че християните от първите векове са си давали живота за вярата, същото са правели и нашите деди през османското робство, същото са правели и хората в комунистическа Русия, където църквата беше и физически унищожавана – разруха на храмове, разстрел на свещенослужители. Там хората не са правили никакъв компромис с вярата. Това означава да сме християни. Да си пазим вярата, както и тя нас ни пази. Разбира се съвременният свят и бездуховниците в него вече ни лепят епитети като „фанатици”, но това е нормално – невярващите винаги, още от първите векове, са гледали на християните като на заблудени хора. Е, ако нямаше Господ Иисус Христос, ако всичко свършваше с гробищата и нямаше царство Небесно и ад, ако Истината нямаше никакво значение за спасението и Бог благоволеше към лъжата, тогава наистина щяхме да сме заблудени. Виждате ли, всичко опира до това – вярваме ли на Господ и на думите Му или не Му вярваме? Защото ако Му вярваме, тази вяра се засвидетелствува в делата, с начина на живот (част от който е богослужението). Иначе, ако делата ги няма, това не е вяра, а прилича повече на лицемерие. Спомням си и аз какъв лицемерец бях преди да си отворя сърцето за Господа и за вярата. 

Непрекъснато говорите “ние”. Кои сте това “ние”?
Православните християни, които продължават да постят и да се черкуват, където има възможност, по Светоотеческия календар. В градовете, в селата навсякъде у нас има такива хора, разбира се те са много по-малко от тези, които се черкуват без да осмислят какво точно се случва в храма и защо се ходи там и кога. На такива като нас не се гледа с добро око, един вид ние сме „непослушните”. Да, но не е така – ние проявяваме послушание към Църквата, която е наднационална и не се олицетворява от един владика или от няколко владици. И след като Църквата е анатемосала новия стил, кои сме ние, та да пренебрегнем тези анатеми в името на това, да угодим на един или повече владици, които сами нехаят за анатемите на Църквата и правят компромиси със Св. Предание? Християнството е първо Богоугодие и едва на второ място – човекоугодие. В това именно е проблемът – поотделно като се говори с митрополитите, те естествено признават, че старият стил е праведният и каноничният. Когато обаче трябва официално да решат въпроса, тогава започват все да отлагат и да казват „това не е толкова важно” или да се оправдават, че връщането на стария стил можело да предизвика смутове или журналистически критики или политически натиск. Забележете, че тези аргументи са чисто човешки, там Бог изобщо не присъства! Човекоугодието май взема превес над Богоугодието. Ние най-почтително молим всеки митрополит да се запита как Бог гледа на изменението на календара и на последиците от това (съкращаване на Петровия пост, разделение между вярващите и т.н.)? Дали когато ние тук в земната църква си променим богослужебния ред, го променят и горе ангелите в Небесната църква? Молим Св. Синод да не съобразява вярата и богослужението с политиците и журналистите, ами единствено с Господа и неговата Правда (Мат. 6:33). Във вярата не може да има пазарлъци. Католическият календар е осъден на няколко пъти от Светата Православна църква и ние днес нямаме никаква причина да го прегръщаме. През 1968 г. това е станало поради атеистичната комунистическа власт. Днес такава власт у нас няма и няма никакви пречки да се върне Юлианския календар – стига да се разсъждава от гледна точка на вярата, а не конюнктурно. Християнството, в това число богослужението, не е дадено от Господ за удобство, а за да води към спасение на човешката душа. И с всяко отклонение от него правим компромис с нашето спасение.

Защо това възстановяване на стария календар е важно?
Важно е заради правдата и истината. Нали точно това отличава Православието от ересите – стоенето в Истината (пак да напомним, Истина е другото име на Бог). Заради съхраняването на истината сме православни и заради нищо друго. Всеки вярващ не може да бъде равнодушен към изкривяването на истината, защото Бог е Бог на истината (Псалтир 30:6). Затова и толкова много пъти се набляга на думата „истина” в Библията, особено в Новия завет. Можем да посочим десетки цитати, но нека вземем само тези:

„Но иде час, и дошъл е вече, когато истинските поклонници ще се поклонят на Отца с дух и с истина, защото Отец иска такива да бъдат, които Му се покланят. Бог е дух: и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и с истина” (Иоан 4:23-24). Вижте и изричните думи на Господ Иисус Христос: „Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят.” И още: „Блажени изгонените заради правда, защото тяхно е царството небесно.” Затова и Св. Ап. Павел учи „постъпвайте като чеда на светлината, защото плодът на Духа се състои във всяка доброта, правда и истина” (Ефес. 5:8).

Не по-малко важно е това – правомощията на Св. Синод са изброени изчерпателно в над 50 точки от Устава на БПЦ. Нито в сегашния Устав, нито в предишния Устав от 1950 г. Св. Синод има право да променя богослужебния ред! Затова решението за въвеждане на новия стил от 1968 г. е НИЩОЖНО. Митрополитите са пазители на вярата, не са редактори (както се изживява папата, който е извън Църквата)! Затова новостилието е БЕЗЗАКОНИЕ – никога митрополитите не са имали право да променят богослужебния ред и сегашният Св. Синод трябва да прояви мъжество да го признае и да върне светоотеческия календар, който е в употреба в повечето поместни църкви (Йерусалимската, Руската, Сръбската, Грузинската, Александрийската, в Св. Гора и т.н.). Ние просто искаме да подкрепим Техни Високопреосвещенства, да ги насърчим да защитят правдата и да не отвръщат лице от истината, да ги уверим, че все още има вярващ народ, който ще застане зад тях. Те сами виждат, че новостилието не донесе нищо добро на Църквата и на християните.

Как виждате ролята на православната църква в обществения живот днес?
Ролята на Православната църква е една и съща и вчера, и днес, и утре. Защото Бог е същият. Нейната роля е да води хората към вечния живот – като ги учи на борба с греховете, на покаяние, на духовно изправление. Църквата освен това освещава и очиства с Божията благодат, която се предава на вярващите чрез тайнствата, които се извършват в нея – кръщение, маслосвет, брак, изповед, причастяване (евхаристия) и т.н. Църквата също така съхранява Божия закон и християнството като начин на живот в служба на Бога.
Ако отделни свещеници са си позволили да се занимават с други неща – търговия например, това не означава, че Църквата го прави. Църква е богочовешки организъм, чието духовно тяло се състои от вярващите православни, а главата е сам Господ Иисус Христос, който я и създаде след възкресението Си чрез Св. Дух. Църквата включва както живите от този свят, така и представилите се вече в Господа – те също са живи, но в другия свят, за който благовествува Спасителят. Църквата не е ограничава нито от една държава, нито от един народ, нито от една раса, нито от пространството, нито от времето.
Израз на невежество е да се търси някаква нова роля на Църквата. Тя се грижи единствено за спасението на хората, сиреч за минаването през „тесните врата”, които водят към живота по думите на Господ Иисус Христос: „Влезте през тесните врата; защото широки са вратата и просторен е пътят, който води към погибел, и мнозина са, които минават през тях;
защото тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота, и малцина ги намират”(Мат.7:13). Църквата няма друга роля освен да помага на хората да минат по този тесен път. Тя не е благотворителна организация, както опростенчески се смята понякога под влияние на латинската ерес. Църквата се грижи само за духовното оцеляване (сиреч за добиването на вечния живот в Христа), а не за материалното. За материалното всеки може да се грижи, т.е. всеки може да благотвори материално, а духовно могат само ръкоположените Божии служители.

Не е ли по-важно като кауза от възстановяването на Юлианския календар въвеждането на вероучение в училището?
Много е важно връщането на вероучението в училище, но едното на другото не пречи. Връщането на Юлианския църковен календар зависи единствено от Светия синод, от никого другиго. Не така стои въпросът с вероучението. Там е необходимо съгласието на политиците, на управляващите. И то е един много дълъг процес – съгласуване на учебни програми, подготовка на преподаватели и т.н. Връщането на светоотеческия църковен календар е въпрос на вяра, а въвеждането на вероучението е въпрос на политика. Изучаването на християнството в училище ще е предимно с образователна и нравствена цел, а не с богослужебна. Но във всички случаи ако вярата ни не стига да си оправим богослужебния ред, който зависи само от нас, вярващите, то колко по-трудно ще бъде да постигнем вероучение в училище, което зависи и от невярващите?

Смятате ли, че нашите политици станаха вярващи след като изведнъж решиха да ходят на църква?
Не. Това дали човек е вярващ се познава не от това дали ходи на църква на някой празник, а по неговия живот. Християнството не е религия. Религията е нещо, което е създадено от човека. Християнството е начин на живот, начин на служене на Бога 24 часа на ден, седем дни в седмицата; учение за спасението на човека, предадено на апостолите от самия Господ и разпространено от тях. Ходенето на църква само на големите празниците е показност. Християнството не е ритуал, в него има тайнства, но то в никакъв случай не се изчерпва с тях. 
Ако нашите политици бяха вярващи, щяха сами да молят Св. Синод за подкрепа за връщане на вероучението в училище, а не да си търсят оправдания, как не можело да стане – ето един обективен критерий за вярност към Бога. Който политик е християнин, може да каже открито, че желае християнството да започне отново да се изучава като задължителен предмет както преди комунизма и да започне да работи по въпроса. Тогава ще се види на кого държат повече политиците – на политиката или на Христос, Разпнатия за нашите грехове, Изкупителят и Спасителят.   

Със смяната на календара кои празници ще се променят?
Само неподвижните, т.е. тези които не са свързани с Великден и празниците около него, подвижните, които всяка година се променят. Причината е, че у нас католическият календар беше приет 1968 г. частично – само по отношение на неподвижните празници. Затова и само те ще се върнат 13 дни назад, както винаги са били (християнството е на 2000 г.), както са и днес в повечето поместни църкви – в Света гора, в Сръбската, в Йерусалимската православни църкви, в най-голямата Руската, в Грузинската и т.н. Новостилният разкол намери място единствено в България и Румъния и частично в Гърция. Защо е така? Заради нашето маловерие, заради топлохладното ни отношение към Св. Предание и склонността към човекоугодие. В Русия бе направен опит в 1923 г. да се въведе новия календар, но народът там масово отказа да влезе в храмовете, бойкотира новия стил и архиереите набързо върнаха светоотеческия календар още същата година – виждате, че където има вярващ народ, там трудно се изопачава богослужението. Новият календар беше за кратко въведен и в Йерусалимската църква и тогава благодатен огън не падна на Великден на Божи гроб – върнаха обратно светоотеческия църковен календар и благодатния огън пак си пада. Ето, виждаме как Бог свише с чудесата си показва благоволението си към стария православен богослужебен ред – има три ежегодни чудеса, които стават на три празника само на датите по стар стил: 
1) благодатния огън пада на Великден само по стар стил: (http://tiabg.com/?c=n&id=844);
2) благодатният облак слиза над Тавор само на Преображение по стар стил, на 19 август, а не 6-ти: (http://www.budiveren.com/index.php?option=com_content&view=article&id=246:2010-08-18-14-52-34&catid=39:2010-02-12-19-17-47&Itemid=75); 
3) чудното разпукване на върбите в Русия става само в навечерието на Въведение Богородично по стар стил: (http://www.budiveren.com/index.php?option=com_content&view=article&id=320:2010-12-03-14-02-04&catid=39:2010-02-12-19-17-47&Itemid=75). Малко ли е това? Не стигат ли ни тези знаци? Не чуваме ли гласът на Господа, който вика към нас от Евангелието: „Лицемерци, вида на небето умеете да разпознавате, а личбите на времената не можете ли?” (Мат. 16:3).

Нека видим и как новостилието изпразни църковните празници от съдържание и те станаха светски: например денят, в които се почита пресветлата памет на Светите братя Кирил и Методий – 24 май. Днес той се чества предимно като празник на славянската писменост. Няма я духовността! Няма ги хоругвите, няма ги иконите, православните песнопения, беседите за християнския им подвиг (защото създаването на славянската писменост е плод на мисията им да евангелизират хората на разбираем език), празнува се по светски. Защо? Защото църквата вече е отбелязала празника по нов стил 13 дни по-рано – на 11 май. Тогава храмовете са били полупразни, защото хората нямат навик да ходят в храма на 11 май. Друг пример – 8-ми декември. Всички знаят, че това е студентският празник. Защо? Защото тогава се чества паметта на Св. Климент Охридски, първият държавен преподавател по християнство и богословие в България, първият епископ. Добре, но паметта му по нов стил вече се отбелязва на 25 ноември! Тогава храмовете пак са празни, а на 8 декември студентите само се напиват и никой не се сеща за Св. Климент Охридски и чудните му слова. Светското взе примат над духовното! Същото е и с празника Успение на Св. Богородица, който е на 28 август – на тази дата в огромен брой села има сборове. Преди календарната реформа хората са сядали на трапезата след като първо вземат участие в богослужението по случай празника на Божията майка. След 1968 г. празникът бе изместен на 15 август. Тогава в селата нямат навик да се събират, а на 28-ми, когато направят сбора, от празника е останало само яденето и пиенето – духовното го няма, защото на 28 храмът е затворен. Празникът вече е минал 13 дни по-рано… Виждате как лукаво новостилието обезцърковява постепенно хората.

И като се замислим кой печели от това, кой иска отслабването на Православието и неговото дискредитиране? Разбира се, враговете на Църквата – икуменистите, еретиците и атеистите. Тези, за които Православието е трън в очите.

Какво е икуменизъм и защо го определяте като заплаха?
Икуменизмът е движение за усилване на диалога между Православието и западните ереси (католицизма и протестанството), но и за обединението им в една общност, където границата между истина и лъжа се размива под мотото „Бог е любов”. Диалог между православието и ересите разбира се трябва да има, той е твърде полезен за спасението на всички извън Църквата и връщането им в нея, но всяко обединение с уж християнските лъжеучения и „църкви” на безпринципна основа е сатанинска работа. От светска гледна точка икуменизмът обслужва глобализаторите – тези, които работят за политическо и икономическо обединение на човечеството (електронни пари навсякъде, електронни документи за самоличност, включително биочипове в тялото, тотален контрол на банките над хората и техните средства) с цел по-лесния му контрол. От духовна гледна точка икуменизмът е потъпкване на Православието чрез омесването му с други вероизповедания. Затова икуменизмът се нарича още „всеерес” – той зачерква Истината като необходима ценност, осъжда отстояването на Истината, и възприема Пилатовия подход към истината "Що е истина?". И тъй новостилието е грешно и защото беше първата крачка на БПЦ към икуменизма, към безпринципното сближение с папската вяра. Слава на Бога и благодарност към Св. Синод, че извади БПЦ поне от икуменическото сборище Световен Съвет на Църквите!
А католицизмът, знаете, е майка на съвремените ереси. Защото от него тръгват всички отклонения. Забележете, до 1054 г. църквата е била една – едва тогава римският папа е отлъчен нея. Той бива отлъчен поради това, че посяга да променя Светото предание, точно, както говорим за календара (новият календар също идва от папата макар и векове по-късно). Промяната се изразява в многобройните нови догмати, които католицизмът създаде и които не са съществували в апостолската вяра, нито са утвърдени от Вселенски събори, а са плод на човешка измислица след отпадането на Рим от Църквата или във връзка с отпадането. Например – върховенството на папата над другите епископи. Такова нещо няма! Тъкмо обратното учи Христос учениците си, да не се гордеят и да не се големеят: „А Иисус, като ги повика, рече: знаете, че князете на народите господаруват над тях, и велможите властвуват върху им, между вас обаче няма да бъде тъй; но който иска между вас да бъде големец, нека ви бъде слуга; и който иска между вас да бъде пръв, нека ви бъде раб” (Мат. 20:25). Затова и Църквата е съборна, а не единоначална. Виждаме как самият католицизъм стъпва на грешна основа в догмата за папизма. По тази причина не е чудно, че той ражда през вековете множество нови догмати: добавката в Символа на вярата Filioque, догматът за непорочното зачатие на Св. Богородица (което я равнопоставя на Господа, а тя е само човек, макар и светица), догматът за чистилището, догматът за откупуването на прошка на греховете с парички чрез индулгенции, догматът за непогрешимостта на папата по въпросите на вярата (кощунствен връх на гордостта и радикално противоречие с християнския дух и Св. Предание, които сочат смирението като майка на всички добродетели) и т.н.

За отбелязване е, че „ерес” означава отклонение, т.е. това не е обидна дума (обидите са и без друго чужди на Православието). В случая означава отклонение от Православието, от правата Христова вяра. Затова е важно да не осъждаме еретиците, а ако можем да им помагаме да се отвърнат от лъжата и да се върнат в истината, да им помагаме както болният помага на здравия, а не да се конфронтираме. Но и да внимаваме да не се заразим с болестта и ние.

А защо тогава и у нас посрещнахме папата толкова тържествено?
Кой го посрещна така? Тържествено могат да го посрещнат само политиците (защото папата е държавен глава и като на държавен глава му се дължи уважение) и предателите на Православието. Вярващите православни не го посрещнаха. Посрещнаха го политиците, защото той е държавен глава на държавата Ватикана. Като такъв ние му дължим уважение. Като човешко същество той е наш ближен и ако изпадне в беда сме длъжни да му помогнем като на всеки друг. Но в духовно отношение той е извън Църквата. Както и католическата „църква” няма нищо общо с апостолската свята и съборна Православна църква. В католическата общност извършваните тайнства и богослужение са много променени и наличието на Божия благодат в тях е меко казано съмнително. Обърнат е гръб на истината, а са прегърнати човешки измислици. Когато обърнем гръб на истината и започнем да си измисляме догмати, да допринасяме новости към Светото предание, тогава все едно обръщаме гръб на Бога и започваме да искаме да го заместим, да свършим Неговата работа…И всичко тръгва от гордостта.

Къде отиват парите от сватби, кръщанета, от дарения и в нашите православни храмове?
За ремонт и поддръжка на църквите и за заплати на свещениците – те взимат около 325 лв. заплата. Дяконите взимат по-ниска заплата. А в по-бедните епархии свещениците си получават заплатата във вид на свещи. Ако продават свещи – вземат някой лев, ако не – заплата нямат. Във всички случаи в материално отношение свещениците проявяват голямо геройство. Виждате – адвокати има много, свещеници – няма. Много църкви стоят празни поради липса на духовници.

И все пак някои свещеници извършват благотворителна дейност?
Някои – да, това не е лошо. Но нека бъде ясно – ролята на църквата не е да благотвори материално. Свещениците трябва да дават духовно, не материално. Да учат на спасение, да учат що е грях, как да се предпазваме от греха. Защото грехът е, който води към смърт. Иначе тялото, колкото и да го отглеждаме, както и да го третираме, то става на пръст. Значи по-полезно е да мислим за нашите души, с каква духовна храна да ги третираме, как да ги предпазваме от замърсяване (защото Бог обича чистото).
Западните „църкви” отделят голямо внимание на милосърдието. Католическата църква  дава много подаяния и милостиня. Като имаш пари, не е трудно да дадеш. Никакъв проблем не е за богатия да даде. Но те се концентрират основно върху втората божия заповед за човеколюбието, а обръщат гръб на първата, която е “възлюби Бога”. Това е, което ние трябва най-напред да правим. Затуй и свещениците са призвани да се грижат за спасението на душите на хората, а не на телата, да ни поучават. Да се молят за нас грешните.